Кон

Азиатският див кон (кон на Пржевалски, наречен така на името на големия руски пътешественик, който го е открил за пръв път) има глиненожълтеникав косъм и до днес се е запазил Монголия, Китай и главно в пустинята Гоби. През деня той се крие в пустинята, а нощем излиза да пасе в съседните места. В разни големи зоопаркове в света живеят и се размножават около 200 азиатски диви коне, а на свобода са останали само няколко десетки броя от него. Другият вид див кон е тарпанът със сива окраска, който е изчезнал към 1880 г.

Конят е бил опитомен преди 4–5 хиляди години, през бронзовия период. Човекът е създал разни породи коне — за впрягане, за езда, за пренасяне на товари, а в някои страни — за месо и мляко. Млякото на кобилата е гъсто и много полезно. От него се приготовлява млечната напитка кумис.

Конят живее 25 до 50 години. Той е много умно животно. Силно се привързва към стопанина си, ако той се отнася добре с него.

Най-дребните коне от породата пони се отглеждат в Шотландия. Те са по-ниски и от магаретата — едва 80 см и тежат само 200–250 кг. Истински великани спрямо тях изглеждат разните породисти белгийски транспортни коне. Те са високи към 1,80 м и тежат към 1200 кг. Най-бързоногите коне са арабският, английският и орловският рисак. Най-разпространените наши породи със смесени белези са плевенският и източнобългарският кон. Те са много издръжливи и невзискателни.

Прабългарите са били много добри ездачи. Тяхната конница е всявала смут в редиците на врага, защото се е появявала внезапно и се е оттегляла мигновено. Не случайно и знамето н прабългарите е било конска опашка.