Омар ибн ал-Хатаб- най-могъщият халиф
Арабските нападения над Ирак, по онова време част от персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар Хатаб да поеме властта. По време на неговото господство арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637). В 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато в 644 г. Омар умира, по-голямата част от Западен Иран вече е прегазена. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка.
Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабското господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес.
Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят в гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби),
но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат исляма. (От това следва, че арабските военни успехи са по-скоро националистическа завоевателна война, а не свещена, при все че не й липсва и религиозен елемент.)
но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат исляма. (От това следва, че арабските военни успехи са по-скоро националистическа завоевателна война, а не свещена, при все че не й липсва и религиозен елемент.)Постиженията на Омар са наистина внушителни
Постиженията на Омар са наистина внушителни. След Мохамед той има главния принос за разширяване на ислямското влияние. Без неговите бързи завоевания е съмнително дали ислямът щеше да бъде толкова широко разпространен, колкото е днес. Освен това по-голямата част от покорените по Омарово време територии остават завинаги арабски. Очевидно е, разбира се, че Мохамед, основният двигател, трябва да получи главната заслуга за всички тези събития. Но би било сериозна грешка да се пренебрегва приносът на Омар. Завоеванията му не са автоматична последица от вдъхновителската роля на Мохамед. Сигурно щеше да се стигне до известно разширяване на арабските владения, но не и до огромните военни успехи, постигнати под неговото ръководство.
Може да предизвика известна изненада това, че Омар — фактически неизвестен на Запада — е класиран тук по-високо от прочути личности като Карл Велики и Юлий Цезар. Но арабските завоевания, постигнати под ръководството на Омар, и по размери, и по дълготрайност са значително по-важни от завоеванията било на Цезар, било на Карл Велики.
